Последен танц
Протестирам.
Тази дума звучеше доскоро по българските
улици някак насмешливо. Някак изпразнена от съдържание. На 14 юни,
обаче, се случи нещо забележително. След няколко часа на организация
през Facebook събитие, над 10 000 души излязоха по улиците на София, за
да изкажат мнението си.
Някой беше попитал за протестите в
Турция: кой ги насърчава тези демонстрации? Отговорът е същият, който се
отнася и за България – правителството само насърчава недоволството.
Защо протестираме, може би се чудят г-н Орешарски, г-н Пеевски, г-н Станишев и останалите господа в парламента?
Протестираме, защото нивото на търпимост
стигна своя предел. В България сякаш имаше няколко “последни” капки, но
назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС наля голяма доза масло във вече
разбунения огън. Този акт на арогантност преля чашата.
Протестираме, защото политиците ни не
поемат отговорност за разрушеното ни общество. Не поеха отговорност нито
сегашните, нито миналите. Или бягат, или се крият. Често обвиняват, но
не застават смело пред избралите ги, а потъват в коридорите на
парламента и министерски съвет, обградени от два реда полиция.
Протестираме, защото не изпитваме повече страх от бухалки. Не, г-н Пеевски. Не сме на улицата, защото изпитваме страх.
Протестираме, защото искаме промяна.
Защото не сме съгласни държавата ни да няма свободни медии, да не знаем
какво ще стане с бъдещето ни, или дали ще бъдем пребити, заради мнението
си.
Протестираме, защото арогантното
поведение на политическия ни елит е извън граници. Защото липсва
всякакво уважение към обществото, към младите, към възрастните, към
работещите.
Протестираме, защото години наред ни
насъсквахте един срещу друг. Да се делим на богати и бедни, на турци и
българи, на прави и неправи, на червени и сини. Това трябваше да
приключи.
Протестираме, защото не искаме в
държавата ни интелектуалците да бъдат доведени до просешка тояга. Онези,
които гледаме по телевизиите и четем текстовете им по най-продаваните
издания, гледат на обществото като на някаква далечна планета, с която
нямат нищо общо. Няма как да толерираме това.
Протестираме, най-вече защото сме длъжни. Протестираме, защото най-накрая можем да си го позволим.
Обещаваме ви, господа, не смятаме да танцуваме повече под тази музика. Това е последен танц.
Няма коментари:
Публикуване на коментар