„Мы две державы, два народа, но сердце на двои одно!”
Автор: Едвин Сугарев
Вгледайте се в тази снимка (с автор IPG, публикувана като приложение към прекрасния репортаж на Спас Спасов „Най-прекрасният на Земята! Ура!” в днешния „Дневник”). Вгледайте се и я запомнете добре. Нежно положената премиерска ръка върху рамото на Лужков, широките и непринудени усмивки, топлата (братска?) взаимност, която лъха от двамата, агресивният тарикатлък, който се таи в ъгълчетата на очите им…
Повтарам: вгледайте се и я запомнете добре – а като я запомняте, се опитайте и да си припомните някои неща от не тъй далечното минало. На какво ви напомня тази снимка – не с персонажите, а с цялостното си излъчване – и с парвенюшко-профанското послание, което тази достойна мъжка дружба навира под носовете ви? И ако, както се вглеждате, се вслушате в нейните спотаени гласове – дали пък няма да дочуете ехото от онова правешко „ха-ха-ха…”, което 35 години огласяше България? Или – ако се отплеснете не по звукови, а по визуални реминисценции – дали няма да ви се мерне някоя от сърдечните нявгашни прегръдки, че и целувки между комунистическите лидери – между Т.Ж. и който и да е негов събрат, между Брежнев и Ерих Хонекер?
Ще кажете, че прекалявам. Вероятно е така – но наистина рядко съм бил разтърсван от погнуса в степента, в която това успя да постигне описаната от Спас Спасов дружеска среща. Сама по себе си тя е илюстрация на това кой ни управлява, защо ни управлява и докъде се докарахме с търпимостта и инертността си; е илюстрация прочее на катастрофата, наричана „български преход към демокрация”. И не само е илюстрация, но е и най-категоричната такава – поради простата причина, че самата среща и – което е по-важно – нейното излъчване, биха могли да се случат преспокойно и преди двадесет години.
Съдете сами: Юрий Лужков, несменяем кмет на Москва и една от най-корумпираните и компрометирани фигури в днешна Русия, пристига в България, за да открие комплекса „Радуга“, собственост на дружеството „Санаторно-оздравителен комплекс (СОК) Камчия“.Пристига кога? На девети септември, разбира се. Срамната дата, която в течение на близо половин век чествахме като национален празник, въпреки че бележеше не друго, а окупацията на страната ни. И докато го чакат да пристигне, всички очакващи го си честитят великия празник.
Сред тях на първо място е Станка Шопова, бивш шеф на димитровския комсомол, а сега изпълнителен директор на въпросното СОК „Камчия”. Ще се запитате сигурно какво е това дружество. Руско, разбира се. Собственост на „град Москва, чрез правителството на Москва, действащо чрез своя орган, Департамент по имуществото на гр. Москва”.
Само че въпросът ви е погрешен. по-добре би било да се запитате що ще въпросният СОК в България – или по-точно в устието на Камчия. Елементарен въпрос с елементарен отговор. Ами там се строи въпросният СОК – за да развива фанфарно огласена руска благотворителност на българска земя. Построен върху около 80 декара, купени през 2008 г. по по 9.72 лв. на кв.м. Вероятно са се оказали малко, тъй като през същата година другарката Станка Шопова купила от името на СОК-а още 20 декара – по 14 лв. кв.м.
Само да не си помислите, че това е някаква си там частна, Станко Шоповска инициатива. Нищо подобно: договорът за изграждането на комплекса е подписан от Емилия Масларова през септември 2008 г. и одобрен от правителството на Сергей Станишев на 17 юни 2009. При това: за да улесни изграждането на този модернизиран вариант на прочутия пионерски лагер „Артек”, българският МС е отпуснал 7.7 млн. лв. за изграждането на 10 450 м магистрален водопровод. Според Лужков от 2011 г. там щели да отдъхват 11 000 руски деца и… около 3500 ветерани годишно. (Ветераните се предполага да бъдат от Великата Отечествена – но нищо чудно, поради измиране на контингента, да бъдат приютени и тези от Афганистан.)
Всъщност нищо странно и неочаквано – такива ги вършеше тройната коалиция. И продължава да ги върши. Пита се обаче какви ги върши сегашното правителство и неговият юначен премиер Бойко Борисов. Ето какви: на връх девети септември тържествено посреща Лужков. Слуша честитенето на празника, слуша тържественото приветствие на Станка Шопова, започващо с „дорогие друзя”, и най-вече слуша своя дорогой друг Лужков, който синтезира българо-руските отношения с повече от знаменателната фраза: „Мы две державы, два народа, но сердце на двои одно!”
Извинявайте – тези думи да ви напомнят нещо? Нещо ненарушимо, нещо скъпо и свято, нещо от векове за векове? Да си спомняте покрай тях за едни скъпи на сърцето и на българския президент, и на българския премиер енергийни проекти, които наистина имат потенциала да заробят България от векове за векове? Как реагира на тези думи големият българин Бойко Борисов? Няма защо да ви обяснявам как.
Върнете се към снимката и му вижте усмивката.
Разбира се, той не пропусна възможността да оползотвори тази среща – и да я осребри медийно по най-високия възможен курс. Използва я, за да изплюе камъчето – следващият български президент ще се казва Бойко Борисов. Което най-малкото гарантира известна приемственст в правенето на големи шлемове, но не това е най-важното в случая.
По-важна – колкото и парадоксално да е – е употребената от него стилистика, естетиката на управленските му метафори. Съдете сами: „Като кмет на София ходих на гости на г-н Лужков и тогава той ми каза: „Трябва да станете премиер.” Вечерта го бих на футбол на стадион „Лужники“, а след това станах и премиер. /…/ Догодина у нас има президентски избори. Явно пак ще трябва да отида на гости на г-н Лужков, а той да падне на футбол.”
Както се вика – те това е положението. Факторът футбол и факторът политическа власт в действие. Чалга-политиката като интернационална реалност (в този контекст е редно да си спомним и за друг един голям приятел на Бойко Борисов – Силвио Берлускони). Каква да е власт плюс простащина – равно на (пост)комунизъм от най-дивата възможна порода. Станка Шопова, Юрий Лужков, Бойко Борисов и вся осталная сволоч…
Източник: http://www.svobodata.com/
