ИНТЕРВЮИлия Троянов:
Борбата за личните права е най-съществената в чoвешкия животЗелма АЛМАЛЕХИлия Троянов е роден в София на 23 април 1965 г. Семейството му емигрира през 1971 г. в Германия, където получава политическо убежище. Израства в Кения, пише на немски език. През 1999 г. се установява за пет години в Индия. Завършил е право и етнология. Живее в Германия и в Южна Африка. В България, за първи път след напускането й, се връща през 1989 г. Носител е на литературните награди "Бертелсман" (1997) и Адалберт фон Шамисо (2000), както и на Марбургската литературна награда (1996), отличен е с наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата (2006) и с Берлинската награда за литература (2007).
- След премиерата на книгите Ви "Светът е широк и спасение дебне отвсякъде" и "Събирачът на светове" в София, сте пътували из България, заради Вашия бъдещ документален филм. Какво Ви направи впечатление?
- След моя среща със студенти в Русе се ужасих, защото техните познания за диктатурата от 1944 г. до 1989 г. са нищожни. Не им беше ясна много датата 9 септември, а и не можаха да обяснят какво е това номенклатура, какво е това комсомол и т.н. Ясно е, че в тези години в училище нищо не се учи за тези времена и се прави всичко възможно да се забрави какво се случвало в тази епоха. Според мен, една от най-важните задачи на България е да разгледа критично това минало.
Има и друг пример от БАН - в секцията по история за този период има 12 историци и нито един от тях не работи по тема за Държавна сигурност, за репресии, престъпления, а това може би са най-важните въпроси от онова време. Така че и професионалните историци бягат от тази тема, което е уникален случай, включително и за Източна Европа. Доколкото знам, и в Полша, и в Румъния има вълна от историци, които разглеждат миналото.
- Какво искате да разкажете във Вашия филм?
- Това е документален филм за ЦДФ (Втора немска телевизия), която ми даде пълна свобода да снимам филм за България така, както аз си го представям. Това е доста рядък случай за телевизията. Онова, което винаги ме е ужасявало в България е, че срещам хора с невероятно минало - възрастни хора, които носят достойнството на българи, но те не се появяват по телевизията, техните книги не се публикуват. Тези хора са осъдени на мълчание. За мен задачата на един режисьор, на един писател, е да даде глас на тези хора, които иначе нямат глас. За това сега пътувах три седмици из България - по тези места, където са били лагерите - Белене, жестокия лагер в Ловеч. Ето това е нещо, което студентите, с които се срещнах, изобщо не знаеха. Когато ги попитах какво знаят за Ловеч, един студент ми каза, че там има някакъв фестивал на народното творчество, а друг ми каза, че там е най-старото немско училище в България. И никой не беше чувал за този ужасяващ лагер, който е уникален, защото вече в този период от 1958 г. до 1961 г. никъде в Европа нямаше лагери, където хората бяха изпращани, за да бъдат убити. Бях и в Софийския и Пазарджишкия затвор. Наистина с хората, преживели всичко това, трябва срещата да стане сега, защото те вече измират. А ако изчакаме още 10 години, единственото свидетелство ще бъде архивът на Държавна сигурност, а той, освен това, че няма свободен достъп, е толкова фалшифициран и толкова неграмотно събиран, че ще бъде жив ужас, ако това остане единствената документация за бъдещите поколения.
- Доста сте скептичен за българския преход...
- Законите в България не се спазват. Даже и добрите, като този за достъпа до информация, например. Аз от личен опит знам. От години изпращам искания за достъп до определени документи и от години не ми се отговаря! Неслучайно западният свят счита, че за мнозина мирният преход служи на интересите на предишната номенклатура, с други думи - тя укрепи и капитализира, освен останалото и тайните си! Най-точният пример е, че за западната социалдемокрация нямаше нищо по-важно от това да приеме БСП в Социалистическия интернационал. Дори в началото на прехода имаше една мощна и с традиции социалдемократическа партия в България, начело с вече покойния д-р Петър Дертлиев. Тя щеше да бъде нормалният член на Социалистическия интернационал. Даже фондация Фридрих Еберт издава книги, извинявайте за израза, на "великите мислители на БСП". И това може да се проследи във всички области. Същото се случи и с приемането на България в ЕС, когато страната влезе в общността по милост, вместо да бъде скъсана.
Скоро ще излезе на български и книгата ми "Кучешки времена", която ми се иска на български език да излезе със заглавие "Менте революцията". Интересно е, че тази книга излезе на немски през 1999 г. Значи 8 години - и в тези 8 години не се намери един български издател да я издаде. И често чувах не директно, а по други канали, че хората се страхуват да я публикуват. Това може би е единствената книга, която разглежда систематично този период. Защото аз се завърнах още през декември 1989 г. и прекарах цяла година - до 1990 - в България. Най-важната тема за мен е, че цялата номенклатура е една мафия. В Италия мафията е регионален феномен, който подлежи на натиск, на борба на обществото с него и на държавата, а у нас мафията е над държавата. Днешната държава е клон на тази мафия, която е била колония на бившия Съветски съюз, не-случайно ченгетата са обхванали всичко. Публично се говори, че всички КГБ-исти, без да се крият, са на власт!
- И Вие, независимо, че сте излезли от България като дете, се оказва, че сте имали досие, дори сте определян в него като терорист?
В осемдесетте години е имало една глупост спрямо мен от страна на Държавна сигурност - фигурирал съм като ръководител на терористична организация, насочена срещу България в Бавария. Дори и сега, когато говоря с някои членове на БСП, те казват, че изселването на 300 хиляди турци е било антитерористична акция! Сега участват в международните действия, за да се изкарат големи борци за борба срещу тероризма. Всъщност се подмазват на новите господари - Съединените щати.
В диктатурата не е имало интимност - това е една от характеристиките на диктатурата. Тя не позволява интимност.
Всъщност ние сега защитаваме интимността, която те разрушиха. По този повод искам да кажа, че аз имам уговорка с директора на ЦДФ да направим българска версия на филма, която да пуснем по интернет. Защото аз се съмнявам, че такъв филм, дори и днес, може да бъде пуснат в България, независимо, че аз ще го предложа. Но аз вече имам уговорката със Стефан Китанов, който е продуцент на игралния филм по сценарий, реализиран от Стефан Командарев, че на София филм фест през март 2008 г. ще пуснем и документалния.
- Какъв е проблемът на хората в България, според Вас?
- Главният проблем на българите е пасивното, равнодушното им отношение към собствените им права. Това е робски манталитет, когато някой очаква друг да дойде и да го освободи от робството. Така не става, затова се казва, че свободата не се дава, а се взима. Това е вярно и българският народ още не е решил да си вземе свободата. Аз виждам, например, как в България много хора чакат свободата от един човек и той се казва Бойко Борисов. А това е смешно, като му се знае биографията и неговите интелектуални способности. И в нивото на спасителите има някаква деградация - Иван Костов беше по-интелектуален от Сакскобургготски, а той повече от Борисов. И ако тръгнем така надолу ще стигнем пак до Тодор Живков.
- Нямате добро мнение за прехода в България?
- Мирният преход е също една лъжа - той съдържа в себе си скрит геноцид - колко възрастни хора гладуват, колко не могат да си платят парното? И колко, над 2 милиона млади хора, напуснаха страната? Не, не мога да нарека случилото се мирен преход. Въпросът е, ако има жертви, тези жертви да не са безсмислени.
Национализмът, който се наблюдава в България, е също част от заложената политика от БСП и Държавна сигурност с цел да покаже пред партньорите от ЕС, че няма да разреши такива националистически ексцесии. Трябва да се види от къде идват тези хора от "Атака", кой ги финансира.
Кога точно едно поколение започва да разглежда престъпленията на родителите си. В Германия след националсоциализма е имало 15-20 години на голямо мълчание. Тъкмо това поколение после направи 68-ма година! Децата отидоха при родителите си и ги попитаха: ти какво си правил по времето на националсоциализма? Разкъсването между поколенията в Германия се оказа здравословно, но тук е обратното - един г-н Станишев не се дистанцира от баща си. Наскоро чух, че в онези години на диктатурата е построена модерна България. Тук има сцепление на поколенията и не се срамуват, просто си вървят напред.
-Защо, според Вас, хората не защитават и не устояват човешките си права не само в България? Това, което казахте за роба.
-Тъй като става дума за Хелзинкския комитет*, има хора, които са защитавали тези права. Главният политически затворник на 80-те години в България, и по мнение на Хелзинкския комитет, беше Янко Янков. Той е доказал пред прокуратурата, че досието му е фалшифицирано. И има официално доказателство от Военната прокуратура в София и с експертиза на графолог, че това, което е в досието му - че е доносник, е фалшификат. Въпреки това, сега пак го изваждат в списъка на доносниците. Така че очевидно има стремеж да бъдат разрушени даже тези хора, които са си защитавали правата. В общество, в което и смелите хора са така злепоставяни и социално изолирани, е много трудно човек да намери примери, които да повлияят на следващото поколение. Според мен, младите хора се нуждаят от големи примери. Така стана в Южна Африка, където Мандела даде дух и пример на цяло поколение и той не е изолиран случай в света. В България до ден днешен малкото герои, които имаме, ги банализираме и отстраняваме. По този начин малко трудно ще се въведе в общественото мнение, в духа на народа такова съзнание, че борбата за личните права е най-съществената в човешкия живот.
* Писателят Илия Троянов говори за Хелзинкския комитет на Антон Запрянов, дисидент по времето на комунистическия режим и емигрирал след 1989 г.
