Из неговите "Записки 1970-1993" :
Не вярвам, че дискусията между палача и жертвата ще доведе до нова истина.
* * *
Ако част от интелигенцията е пасивна, тя е "пасивна", защото не иска да навреди на конюнктурния демократичен процес, на ежедневната политика, не иска да посочи грешките на демократичните сили, защото това веднага ще бъде използвано от реакцията. А да говориш половинчато не е честно; или да се правиш на глупак - прекалено глупаво е. Този вакуум (мълчанието) веднага беше попълнен от огромна "тълпа интелектуалци". Някога пращаха Моцарт на бригада за картофи, сега се иска Айнщайн да крещи от площада: "Долу правителството!". А и никоя от политическите сили не желае да се обвързва с прекалено честни интелектуалци, защото не им е нужна съвест по-голяма от собствената им.
* * *
Човек разказва най-добре за себе си, когато възпроизвежда случки и състояния, а когато почне да оценява състоянието си почти винаги греши. В този смисъл аз съм за отворен финал, за липса на поука, на хепиенд. Изповедта трябва да бъде гола, тогава тя е искрена. Ако се иска облага от Бога, това е магия за битово оцеляване, а не състезание със Създателя.
* * *
Сред Временното Време плуват малки частици от Вечното Време - като консерви-послания от всякакви хилядолетия - минали и бъдещи.
* * *
Временното Време подлежи на бърза развала - иначе то е чудесен (и единствен) хранителен продукт за временните гении, които бързо го изяждат и още по-бързо го изхождат във вид на поеми, симфонии, картини... На мен са ми по-вкусни консервите на Вечното Време. Аз самият произвеждам такива консерви за менеподобни от бъдещи или минали хилядолетия.
П.П. Може да се направи траен продукт и от Временното Време, ако преодолеем консумативния си манталитет към него - Временното.
* * *
Най-добрите художествени резултати, независимо какъв е жанрът, притежават някаква мимикриционна способност да изглеждат рожби на всяко следващо време, да обявяват всяко време за свой баща. Това е някаква извратена форма на вечност.
* * *Мнозина разбират стремежа за съвършенство като опит за наподобяване на еталона. За мен съвършенството е в униката. А често пъти това е в противоречие с нормите за приета хармония. Тоест, красивото за мене е нещо невиждано. То може да има пропорции, отричащи златното сечение, но в никакъв случай не е произвол. То е плод на непозната закономерност. * * *
Прогресът, развитието, колкото и изключителни да са те, парадоксално се оказват дефекти на паметта. Появяват се малки неточности, които наричаме напредък, но всъщност това е само нюанс на повтарящото се минало, което възприемаме като нещо ново. Пророците са хора с много богата памет, която "вижда" задаващото се повторение и в този смисъл те предричат...
* * *
Отказът от някакъв емпиричен резултат не е отказ от собствена душа, а точно обратното. Създавам нови климатични, хигиенни условия за отглеждането на порасналия дух, на изменения дух, на мутиралия дух. Отказът от предишното творение е опит за по-съвършен изказ на същото... Трябва винаги да съществува отказ, но когато съществува едно познание. Иначе отказът е излишен.
* * *
Обвиняван съм бил в оригиналничене, когато съм бил естествен.
* * *
Нашето семейство беше изключително бедно и преди, и след девети септември. Село Попово, преименувано на с. Витошко бе едно от най-загубените села. По въздушна линия сигурно е на 15 км от София, а като исторически път сигурно е век. Баща ми има първо отделение образование. Нищо, което да ме е провокирало за творчество - нито генетично, нито като среда. От хаосно смесване е станало. На две и половина - три години четях и пишех. По-късно (края на 1935-36 г.) се преместихме в Курило, където имаше сравнително интелигентни семейства с богати библиотеки. До прогимназията всички тези библиотеки ги бях прочел: химия, биология, популярни студии - как се отглеждат пчели, разбира се, и романи. Натрупах много знания: гимнастика, тренинг на съзнанието. Съзнанието в удобен за него момент избираше едно или друго тълкувание, познание. Дори съучениците ми мислеха, че имам някаква енциклопедия. Баща ми почина и някъде от 1947-48 г. аз сам се справях. Изключиха ме от Трета мъжка гимназия, отидох в Перник, учих в Павлово (Пето единно училище "Иван Рилски", 1951 г.). През 1952 г. кандидатствах литература. На приемния изпит получих единица. Видях се в списъка на право, без да съм кандидатствал там. Завърших семестриално, без да вземам държавен изпит.
Грубо мога да очертая няколко етапа: годините между 1955-1957 г. бяха експериментално търсене на самия себе си и отказ от академичните или школски правила за това как се прави литература. Тогава дойде една лекота, по-скоро духовна (механиката на творческия процес оставаше както преди трудна), не като морално предписание, а като чиста съвест - че пиша стихове, без да насилвам себе си, че съм поет, защото се отказах от представите си за поет.
Вторият условен етап бих го нарекъл дивашки реакции спрямо лъжата, лицемерието, всичко това, с което човек се сблъсква за първи път и физически, и душевно. Това беше изтълкувано като нагла политическа съпротива от моя страна. По това време се отдръпнаха хора, които би трябвало да бъдат съюзници с мен, обвинявайки ме, че съм конфликтна личност, че съм неуправляем, че така не бива. Третият период - началото на 70-те години. Реших, че така повече не може и трябва да избера или смъртта, или някакъв друг начин на себеосъществяване. Реших да живея, защото себеунищожението ми се видя безсмислено. Това беше състояние, в което има две гледни точки, които съществуват обаче в едно време: едновременно си мъртъв и жив. В един и същи миг се гледа в тези две точки, така както преди смъртта тялото вижда астрала и астралът вижда тялото. Това не е образ, това е мое буквално преживяване.
Четвъртият период са последните 4-5 години. А може би той започна по-рано, от 1985 г., когато започнаха промените. В началото се съпротивлявах да излизам от моя полусън. Към такава съпротива ме поощряваше истеричният крясък на съмнителни хора: имах чувството, че площадни крадци ограбват сънищата ми. Възможността да печатам ме показа на хората сякаш за първи път. Преди бях известен на враговете ми и на тайните служби. В този четвърти кръг хора, които претендираха да имат съдба, сходна на моята, проявиха изключителна ревност спрямо моето поредно събуждане, не го назовавам възкресение, защото ще ги ядосам още повече.
Сега съм в петия кръг... Всичко е много по-леко, тревожно безсмислено. Тревожи ме, че пиша с лекота, че хората харесват мои неща, които аз постигам с някаква сръчност на духа. Плаши ме мисълта, че мога да получа богатство от починал роднина в Америка, който навремето е внесъл някаква сума на мое име в банката на доверието...
* * *
Аз съм убит поет - пиша от отвъдния свят - с един крак в живота.
* * *
Някои думи не изговарям нарочно.
Убивам ги чрез премълчаване.
http://liternet.bg/publish3/kpavlov/index.html
http://www.bgnes.com/index.php?o=view&m=news_rub&rubid=17&id=621774
